Ефесяни 1
СЛЕД НАЧАЛНИТЕ приветствени думи Апостолът преминава направо към
сърцевината на темата си в дух на поклонник. Бяхме благословени по толкова
богат начин от Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, че Той благославя Бог в
замяна и носи сърцата ни със себе си, правейки това. Благословиите, които са
наши, се характеризират с три неща. Те са духовни, а не материални, каквито
бяха благословиите на Израел при стария завет, по въпроси като достатъчно
храна, здраве и мир под божествено управление. Те са небесни, а не земни, тъй
като сферата, в която те трябва да бъдат напълно реализирани и завършени, е
небето и сегашното им управление към нас е от небето. Те са в Христос. Той,
като възкръсналия, а не Адам, падналият, е Изворът на всички тях. Ако сме в
Христос, всички са наши.
Но благославяйки ни по този прекрасен начин, Бог е извършил в
съответствие с действие на Неговия ум в една отминала вечност. Преди
основаването на света Той ни избра в Христос. Нека да се отбележат тези две
думи „в Него“, защото те или техните еквиваленти се срещат отново и отново в
тази глава. Като въпрос на история всеки от нас е бил в Адам, преди да бъде в
Христос, но преди Адам да бъде създаден, Бог ни е видял като в Христос и на
тази основа сме били избрани. Това, което имаше предвид в Неговия избор, беше
да бъдем святи и непорочни пред Него в любовта.
Такава е ефикасността на делото на Христос, че всеки вярващ днес
стои пред Бог като свят и непорочен и е в прегръдките на тази божествена любов,
от която нищо не може да го отдели. Това видяхме в Римляни 8. Пълното и крайно
приложение на тези думи в стих 4 трябва обаче, да бъдат пренесени в бъдеща
вечност. Беше отбелязано, че много малко се казва в Библията като описание на
небето; но тези думи на практика са точно това. Когато работата на Духа в нас
достигне своя завършек, включително съживяването на нашите смъртни тела при
първото възкресение, ние ще бъдем приземени на небето. Тогава ще бъдем белязани
от съвършената святост на природата и съвършената свобода от всякаква вина по
отношение на поведението. Ще бъдем завинаги в присъствието на Бог и Отец на
нашия Господ Исус Христос в атмосфера на съвършена любов. Това наистина ще бъде
раят. Така стих 4 започва в минала вечност и завършва в бъдеща вечност.
Стих 5 пренася нещата една стъпка напред. Бог имаше в ума Си
определено взаимоотношение с нас и Той ни предопредели за това взаимоотношение,
когато ни избра, дори състоянието и мястото на синовете. Сега това не беше
нужда или необходимост от наша страна. Все още трябваше да сме много щастливи,
ако, спасени от греха си, бяхме назначени на място сред Неговите служители.
Връзката не е според нашите нужди, а „според благоволението на Неговата воля“.
Колко благодарни трябва да бъдем, че удоволствието от Неговата воля е толкова
добро! Ние сме Божии синове сега, но ще се издигнем в пълното достойнство и
слава на синовството, когато раят бъде достигнат. Тогава наистина истинската
слава на Неговата благодат ще бъде изявена и ще доведе до вечна хвала.
При изработването на тази славна цел бяха предприети определени стъпки
и те сега са описани подробно за нас – приемане, изкупление, прошка. Ние
работим надолу към това, което е най-простото и най-фундаменталното. В нашето
разбиране за нещата ние обикновено започваме с опрощението на греховете. Тогава
може би ще разберем значението на изкуплението, което имаме в кръвта на
Христос, и ще започнем да изпитваме свободата, която това изкупление е купило.
Тогава отгоре на това идва откритието на факта, че не само сме освободени от
робството, но и че стоим в положително приемане пред Бог, дори в приемането на
Христос, който е Възлюбеният. Неговото приемане придава характер и е мярка за
нашето. В Колосяни 3:12 за светиите се говори като за възлюбени от Бог и това
разбира се произтича от факта, че те са приети във Възлюбения.
Всичко това, независимо дали е изкупление или прошка, е наше
„според богатството на Неговата благодат“. Ние бяхме в бедността на нашия грях
и това стана повод за показване на богатството на Неговата благодат. Ако
прочетем 3 Царе 10, можем да видим как Соломон даде на Савската царица всичко,
което тя пожела, и след това го ограничи с това, което й даде „от царската си
власт“.
награда.” Той задоволи големите й желания и след това отиде отвъд
тях в превъзходното величие на своята кралска щедрост. В това той действа като
тип. Бог е действал според превъзходните Си богатства на благодат. Самото
опрощение на греховете, което Той ни е дал, е дадено със стил и с пълнота,
достойни за великия и милостив Бог, какъвто е Той.
Но има още. Така Той не само изобилства към нас във връзка със
Своята благодат, но и във връзка със Своята мъдрост. Стих 8 говори за „мъдрост
и благоразумие [или интелигентност].“ Тайните на Своята мъдрост Той е разкрил,
за да можем интелигентно да навлезем в тях и да им се насладим. Бог винаги е
действал според собствената Си воля, въпреки че в присъствието на греха и
неговите опустошения Той избра за дълги векове да запази основната цел на
Своята воля като тайна или мистерия; и удоволствието от Неговата воля и цел
винаги е било добро, защото Той е добър. Това е страхотен факт, за който е
добре да се хванем здраво. „Удоволствието на Неговата воля“ е добро (стих 5).
„Удоволствието, което Той е намислил в Себе Си“ е добро (стих 9). Божието
удоволствие и цел не са свързани с осъждението, въпреки че тази работа, която
Той нарича Неговата „странна работа“, е необходима и трябва да бъде изпълнена
навреме.
Стих 10 ни казва каква е истинската тайна на Неговата воля и цел.
В идващия век, за който тук се говори като за „пълнотата на времената“, Той ще
събере в едно всички неща в Христос, както земните, така и небесните неща. Тук
не се споменават адски неща, тъй като това предсказано събиране е във връзка
със свят на благословия и следователно адските неща се намират извън него. Чрез
установяването на Христос като възвишен и прославен Глава на всички неща, на
земята, както и на небето, ще бъде установена божествена система на единство и
благословия. Грехът е беззаконие: той прави всеки човек на практика малка
единица сама по себе си, намираща своя единствен център в себе си. Следователно
през всичките тези епохи, в които грехът царува, без значение колко умело
хората се опитват да създадат своите единства, разпадането е било ежедневието.
Бог има Своето единство. Той работи за това. Когато Христос бъде публично
установен в слава като Глава, Божията цел по отношение на единството ще бъде
постигната, що се отнася до Неговото управление на небесните и земните неща.
Бъдещата епоха най-накрая ще стане свидетел на
възможно най-пълната хармония между небето и земята и Главата Христос в двете
сфери, създавайки единството. Всичко е в Него. Но тогава чрез благодатта ние
вече сме в Него и по този начин сме получили наследство в цялото това богатство
от благословия.
Това, към което сме предопределени, е било решено
предварително, не според нашите нужди, нито дори според нашите мисли или
желания, а според целта на Бог, който извършва всички неща, както пожелае.
Можем да бъдем сигурни, като следствие от това, че никакво евентуално
приплъзване не може да застане между нас и наследството, на което сме
предопределени.
Апостолът не спира в този момент, за да ни инструктира относно
конкретния характер на това наследство, но той ни казва, че когато всичко бъде
завършено, ние ще бъдем за хвала на Божията слава. Ангелите и хората ще се
вгледат в това, което Бог е извършил по отношение на нас, и ще видят в това
някакво ново проявление на Неговата слава и ще Му отдадат своята хвала. Няма нужда
да чакаме до този ден. Тези неща ни се съобщават, така че, научени в тях, да
можем да придобием нови проблясъци на Неговата слава и да бъдем изпълнени с
Неговите хваления сега. Можем да се радваме на общуване с Бог относно тези цели
на Неговата благодат и осъзнавайки, че всичко е съсредоточено в Христос и е за
Неговата слава, намираме предмет и материал за нашата хвала и поклонение.
Докато преминаваме от стих 12 към стих 13, забелязваме промяна в
местоименията от „ние“ на „вие“. В писмена форма „ние . . . който пръв се
довери на Христос”, умът на апостола се съсредоточаваше върху светиите, събрани
от Израел, включително и самия него, докато „вие” се отнасяше за светиите,
събрани от езичниците. Вярващите евреи бяха един вид първи плодове на своята
нация. Скоро един изкупен и възстановен Израел ще бъде за възхвала на Йехова на
земята. Но онези, които са се доверили на Христос предварително през този
евангелски век, ще имат участие в небесното призвание и ще бъдат за Негова
хвала в небесните места.
Във всичко това обаче вярващите езичници напълно споделяха. Те
също бяха чули Евангелието, което им донесе спасение, и след като го повярваха,
бяха запечатани с Духа, който е залогът на наследството. В Неговия характер
като печат, Духът ги маркира като принадлежащи на Бог. Като залог Той е залогът
на наследството, което е пред нас, и също така Той дава предвкусването на
благословиите, свързани с него.
Нека внимателно да отбележим реда, поставен пред нас в този стих.
Първо, чуването на Евангелието. Второ, вярата в това. Трето, получаването на
Духа. Този ред е доста непроменлив. Никога не вярваме, преди да чуем. Никога не
получаваме, преди да повярваме. Ако някой пита, Получих ли Духа? ние трябва да
им предложим предишния въпрос, Чухте ли и повярвахте ли Евангелието на вашето
спасение? Едното произтича от и изтича от другото.
Отново ще направим добре да забележим факта, че не само се
доверихме на Христос, но бяхме запечатани със светия Дух на обещанието в
Христос. „В кого . . . бяхте запечатани.” Всичко се намира в Христос. Светият
Дух е божествена Личност в Божеството и трябва да бъде разграничен от Христос,
но не трябва напълно да Го отделяме от Христос в умовете си. Такъв е случаят и
с трите свещени Личности. Те трябва да се различават, но не и да се разделят. Духът
е изпратен от Христос от Отца и в Христос Той ни е запечатал – запечатал ни е,
виждате, докато цялото притежание, закупено чрез смъртта на кръста, не бъде
изкупено от последната враждебна сила, която се стреми да го държи в робство;
тоест до идването на Господа. Духът е даден, за да пребъдва с нас завинаги.
Можем да Го наскърбим, но не можем да Го наскърбим.
След като по този начин дава разгръщане на характерните
благословии на отделния християнин, Павел продължава да казва на ефесяните
своите благодарности и молитви от тяхно име. Той благодари за тях, като си
помисли за богатството от духовни благословии, в които бяха въведени, и
молитвата му беше те да могат да имат интелигентно и духовно разбиране за
всичко, свързано с призванието и наследството, което беше тяхно. Можем да сме
много сигурни, че това, което той желае за ефесяните, е точно това, което е
силно желано за нас днес.
В тези молитви апостолът се обръща към „Бога на нашия Господ Исус
Христос, Отца на славата“. Бог наистина е Създателят и Източникът на цялата
слава и към Него нашият Господ Исус, когато тук като субект Човек, погледна
нагоре като към Свой Бог, както виждаме пророчески изразено в Псалм 16. По този
начин нашите мисли са подходящо насочени към мястото, което Господ Исус взе
като Човек, доколкото именно като Човек Той заема Своето място като възвишена
Глава в широкото творение на благословията. Освен това в Него като Човек ние
виждаме Образца и Пълнотата на всичко, което е наше в Него. Всичко е изразено в
Христос и ние нямаме нищо извън Христос. Нещото, което толкова силно желаем, е
да можем да имаме пълното знание за всичко, което е предназначено във връзка с
Него.
Ние опознаваме чудесата на Божиите цели и работим във връзка с
познанието за Него. Като Го познаваме, ние знаем това, което произтича от Него.
Следователно първата молба на апостола се отнася до „духа на мъдростта и
откровението в познанието за Него“. Можем да Го познаем само чрез откровение,
тъй като чрез никакво търсене не можем
открийте Го; и отново от наша страна е необходима мъдрост, този
дух на мъдрост, който идва от Божия Дух.
Думата „разбиране“ в стих 18 наистина трябва да бъде „сърце“. Не
става въпрос за студено интелектуално разбиране, а по-скоро за разбиране на
топла обич. Може ли нещо да е студено, което е съсредоточено в Христос? И то се
съсредоточава в Христос; тъй като въпреки че „Той“, който затваря стих 17
граматически се отнася до Бог Отец, той не може да не сочи и към Христос, тъй
като само Той е Разкриващият Отец. За да имаме пълното познание за Отец, трябва
да познаваме Христос, Сина.
На първо място, молитвата на апостола се отнася до духовното
състояние на неговите читатели. Божиите неща могат да бъдат разпознати само от
онези, които имат просветени очи на сърцето си. Има много неща, както в света
около нас, така и в плътта вътре, които, ако ги допуснем, неизбежно образуват
един вид филм от катаракта върху нашите духовни очи и възпрепятстват нашето
разбиране. Това ни помага да разберем защо в писмо до Тимотей Павел казва:
„Внимавай на себе си и на учението.” Освен че започна, като се вслушваше в себе
си, нямаше вероятност да получи много полза от учението. Нито пък ние.
След това молитвата се разделя на три части, отнасящи се съответно
до призванието, наследството и силата, чрез която Бог осъществява Своите намерения
относно нас. Призванието е посочено в стихове от 3 до 7, а наследството в
стихове от 10 до 14, докато силата не е спомената по-рано, но ни се разкрива в
заключителните стихове на нашата глава и в Еф. 2.
Може би можем да обобщим „Неговото призвание“, както ни е обяснено
в тези по-ранни стихове, с една дума, синовство. Молитвата обаче не е просто да
знаем призванието, а по-скоро каква е надеждата на Неговото призвание. Е, каква
е тази надежда? Ако Този, който призовава, е БОГ; ако мястото, към което сме
призвани, е това на СИНОВЕ; ако това място е наше "чрез Исус Христос"
и като - "В ХРИСТОС"; какво да очакваме Какво освен небесна слава?
Това наистина не беше малка молитва. Склонни ли сме да гледаме на
това лекомислено и да кажем: О, но всички знаем това: всички очакваме да отидем
в рая, когато умрем - по този начин само показваме, че все още не знаем какво
включва и означава надеждата. Ако очите на сърцата ни бяха толкова просветени,
че наистина го знаехме, ние трябваше да бъдем напълно избавени от примамките на
световната система, която ни заобикаля. Трябва да бъдем изцяло
издигнат над неосветените си влияния и по този начин годен да
премине през него по начин, който прославя Бог.
Нито трябва само да знаем какво е наследството. До това знание
може лесно да се стигне по интелектуален начин, като се прочетат няколкото
стиха, които говорят за него. Но какво е богатството на славата на това
наследство? Забелязвате, че това е Негово наследство, а не наше: и то е „в
светиите“, което означава, разбираме, не толкова, че светиите формират
наследството – въпреки че те са част от него, без съмнение – колкото че е чрез
и в светиите, че Той ще поеме Своето наследство.
Когато Бог преведе Израел през Йордан, за да завладее Ханаанската
земя, Той пое инициативата чрез ковчега. Казано е: „Ковчегът на завета на
Господаря на цялата земя ще премине пред вас през Йордан“ (Исус Навиев 3:11).
Позицията беше, че Бог завладя земята в Своя народ Израел; тоест чрез
въвеждането им във владение. Скоро Той ще изпълни претенциите Си към цялата
земя в Израел и славата на хилядолетния век ще започне. Това ще бъде много
голяма слава на земята. Сега какво ще бъде богатството на тази небесна слава,
когато Сатана и неговите войнства бъдат изгонени от небето, а светиите
установени в небесата и, както ни казва стих 10, Христос е върховният и
обединяващ център в тези области на блаженство ? Това ще бъде богатство отвъд
всички наши представи. Само Отец на славата може да ни даде духовното зрение,
за да го приемем.
Трето, ние трябва да познаем величието на Божията сила, която
действа от името на нас, които сме повярвали. Тази сила се е изразила напълно
във възкресението на Христос от мъртвите и в Неговото възвисяване и сега
активно работи към нас. Трябва само да помислим за възкресението и
възвисяването на Христос, за да разберем колко подходящо е прилагателното
„превъзходен“ или „превъзхождащ“. Неговата сила се характеризира не само с
величие, но и с превъзходно величие.
Добре е да имаме предвид, че когато Господ Исус отиде в смъртта,
Той постави Себе Си, ако можем така да кажем, под цялата тежест на
антагонистична човешка сила, а също и цялата сила на тъмнината, упражнявана от
Сатана, и още повече под цялата тежестта на божествената присъда поради греха.
От всичко това и във възкресението Той беше издигнат от Божията сила. Това
много ясно подчертава величието на Божията сила.
Но освен това трябва да разгледаме всичко, в което Той е бил
издигнат, както е описано подробно в заключителните стихове на глава 1. Тук
виждаме величие, което
наистина превъзхожда. Той отиде в небесните места и седна отдясно
на Бога; тоест на мястото на върховната администрация. В тази позиция Той е над
всяко друго име и всяка друга сила, независимо дали в този век или в бъдещия
век. И не просто отгоре, но „много отгоре“. Никакво сравнение не може да бъде
установено между някой друг и Него. Всички неща са поставени под краката Му и
Му е дадено да бъде Глава над всички неща. Всички тези неща са факти, въпреки
че все още не виждаме всички неща подчинени на Него.
Във всичко това има нещо, което много интимно ни засяга. В това
място на изключително възвисяване, където Той е Глава над всички неща, Той е
Глава на църквата, която е Неговото тяло. Към тази църква принадлежи всеки
истински вярващ. Има голяма разлика между значението на тези два предлога,
което може да бъде илюстрирано от случая с Адам, който е „образът на Онзи,
който трябваше да дойде“. Адам беше създаден да бъде глава над всички други
сътворени неща, които изпълваха градината, но той беше глава към Ева, която
беше неговото тяло, както и неговата съпруга. Второто главенство е много
по-интимно и прекрасно от първото.
Христос не само е Глава над всички неща, но Той трябва да изпълни
всички неща, така че всички неща в крайна сметка да вземат своя характер от
Него. Църквата е Неговото тяло и следователно Неговата пълнота – тялото, в
което Той е адекватно изразен. Този пасаж очевидно разглежда църквата в нейния
най-голям и най-широк аспект, като общата сума на светиите от тази диспенсация;
тоест светиите извикаха между идването на Духа в деня на Петдесетница и
повторното идване на Господ Исус.
